# 194 ДА БЪДА…

август 6, 2020

… В сърце ми святи чувства буди тя,
и святи чувства, и греховни:
тя беше първи цвят на пролетта,
аз клон сломен от страстите световни…
ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ

Аз искам да съм облачен, когато те намирам,
да съм флотилия в оспорвани води,
неизбледняващата от безсънни нощи диря,
неразредено вино с щипка карамфил.
Да те целувам разгневен, а после да утихвам –
като бенгалски огън, догорял съвсем.
Да бъда вулгаризъм, но и философска притча,
разомагьосан, угнетен и отрезвен.
И като питомно животно сутрин, вечер – диво,
„обичам те”, да изкрещявам мълчешком.
Да съм смразяващо конкретен и метафоричен,
да те обагрям във златисто зарево.
Да съм кафез за птицата – свободната ти воля,
да съм безземлен, неграмотен и презрян.
Да съм упадъчно-благочестив, да те възторгвам
със сини макове и розова луна.
Да те затъквам във петлицата си като китка,
да те усещам първо с гръдния си кош.
Поезията ти – на дребни залци да криптирам,
вкопана във плътта ми да е за разкош.
Аз искам да съм смъртен бог над къщния параклис,
неутолен копнеж за благовонен дъжд.
Да укротяваш бесовете – кучетата гладни,
у мене виещи по много наведнъж.
Когато наболява те разчоплената рана,
смарагдовозелена пролет да ти дам.
И с циганска талига, в нея да се втурнем двама,
на криеница да играем с юни там.
А после пропастите на морето да ни глътнат,
солта му да запомни нашите тела.
Със розите си жълти да ни милва лятно слънце,
с оскъдни сили да ни просне на брега.
Да станеш есен бархетна, красиво-разпиляна,
да си най-малко ефимерното край мен.
И сякаш жажда – дето във пустиня разломява,
да се обаждам, в мислите ти утаен.
А щом с декември даже устните ти побелеят,
ще съм зиморничав сред захарния сняг.
Навътре в себе си грижливо аз ще те изтегля,
макар до костите студът да удря чак…

Гласуване

Гласуването за 2020г приключи.