# 146 Нашенско стихче

август 17, 2020

Нашенско стихче
Изгрев светъл деня до бодрост свежда
и детски сън от легълцето тихичко събужда.
Врабчета звучно чуруликат, от клон на клон припкат,
девойки и юнаци един друг на полето се викат.

И нашенец със рало, с шапчица във бяло,
с гащеризонче омаляло
трескаво на нивата пристигна,
смеха злорадствен на враните надигна.

Да се смееш и да плачеш едно и също ли показва?
Или на чужд проблем се радваш, или на твой чуждия се радва.
Обида или срам – няма никакво значение,
нашенеца български гледа на своето настроение.

Врабеца пее и окото му не мигва
пред завист мръсна, която нищичко не скрива.
И в дъжд, и в сняг, и в студ злокобен
всеки чака за дълбока дрямка момент удобен.

А пък българина наш от град на град ще ходи,
всичко ще направи, само да работи.
От Тракия през Балкана до Добруджата наша
Ще върви, ще беднее, пък за овцете да има паша.

И ловец на надежди с дебели сиви вежди,
и хитрец със измами, продаващ мръсни чалми,
и крадец за стотинка, хващащ се на всяка примка,
и певец на герои, били се в жестоки двубои,

българинът е огнище, пълно с воля,
душата му е пламъкът във центъра на боя,
сърцето му – храм за Божия молитва,
а ръцете му – ковачница за всекидневна битка.

Гласуване

Гласуването за 2020г приключи.